Почитаме паметта на Апостола на свободата Васил Левски

„За хората той беше всичко друго, но не и човек - той беше събитие“ *

Когато си говорим за Левски – въпросите са много и повече са обърнати към нас, нежели към него. Той самият събира всичко в съвсем простичък отговор – „Не искам да съм турски и никакъв роб и същото желая на милият ми род!“ Свободата, без нея какво е животът?! Имаш ли я в себе си, осъзнаеш ли я като велико благо – завинаги си пленен от тази най-скъпоценна мечта и я пожелаваш и за другите. Тогава, макар и кратък, животът ти става много по-смислен от живота на хиляди дълголетници.

Професор Пламен Павлов го нарече „Другото име на свободата“ и това съвсем точно му приляга. „Най–добрият ни българин“ въздъхва един от съратниците му и това също е неоспорима истина. Никога няма да познаем Дякона напълно, няма как да се докоснем до магията, която е представлявала удивителната му личност. Не само поради отдалечеността на времето... никой няма такива сетива, за да проумее колко необикновен е бил. Как е умеел да завладее и усвои сърцето на слушателя си, колко благ е бил гласът му и колко желязна волята му, колко взискателен е бил към себе си и същото очаквал от другите – уви, неспособни да достигнат висотата му. „Водителите на тая работа“, е убеден Апостола, „трябва да са опознали до тънко човеците, в какво са добри в какво не, какви са техните слабости и да не им се дава да паднат в тях и да си навреждат. На такива хора дай работа, които са разсъдителни, постоянни, безстрашливи и великодушни“. Какъвто е самият той!

„Левски беше среден на ръст, пъргав и смел, с бистър и разсъдлив ум, с желязна воля и с постоянство“, описва го Никола Обретенов; „вънкашно той имаше нежни черти, живи очи, интелигентен поглед. Всякога биваше весел и се тананикаше някоя народна песен. Шега у него нямаше. В обноските си към всекиго беше вежлив, учтив и любезен, не беше разточителен, не се занимаваше с клюки, не употребяваше никакви спиртни питиета, не пушеше, пиеше само чай. Не обичаше лукса, но всякога биваше, макар и скромно, спретнато и прилично облечен. Без работа никога не стоеше, никога не се хвалеше, обичаше да слуша Каравелова, когато разказваше нещо било от нашата, било от чуждата история. Той беше много таен и когато го запитваха за нещо, обмисляше добре отговора и тогава отговаряше накратко с няколко думи. Не беше словоохотлив, но когато се увлечеше да говори по народните работи, беше толкова красноречив, щото омайваше слушателите си. Презираше онези,които водят разпуснат живот, сам той беше много запазен (като морал), дори не знаеше да псува...“

Изключителен човек с изключителен характер! Подобно на друг необикновен човек – дойде, живя с народа си, пострада заради него и му даде пример как да следва пътя му!

∞ ∞ ∞

Само „контурите могат да се хванат“ от десетките спомени, преразкази на спомени, хипотези и догадки за живота и делото на Васил Левски. Първостепенните документални свидетелства, необорими и категорични, са много по-малко. Всяко селище, всеки музей, всеки човек би искал да има частица история, свързана с Големия Карловец. Огромната почит към него ражда всякакви легенди и предания, голяма част от които не отговарят на истината.

Бургаският музей, за жалост няма привилегията да съхранява оригинални документи, осветляващи личността и делото на Левски. В музейния фонд „История на България XV-XIX век“ се пазят само копия на две писма, едното от които е част от кореспонденцията на Дякона, а другото е спомен от негов съвременник, написан след Освобождението. Писмото на Левски, е приложено към биографията му, съчинена от Стоян Заимов, която също се пази във фонда на музея. То е предназначено за Димитър Трайкович, комитетски деятел от София, който е заподозрян в предателски действия спрямо делото. В него Левски изисква от самия Трайкович да даде пълни обяснения за онова, в което го обвиняват, за да бъдат казани нещата без посредници и да се разкрие истината. Ето част от думите на Апостола: „Баю.....Вие сте казале пред Пашата, какво в София съществувало Комитет, а именно показал си Даскалете. За такова предателство, ако и да са ми казали, но пак ни съм повярвал, за да не би биле излъгани. Ето: Днес секи българин са вика на работа да покаже родолюбието си, защото часът са определява за свободата, а до кои пределе дошла работата ни, неща да ви кажа, защото пред много наши лица, оставате съмнителни....“ Следва подпис „В. Л – ский“. Стилът и посланието на написаното абсолютно потвърждават водещия принцип в живота на Апостола – няма място за компромиси, когато си се захванал с велика задача като освобождението на цял народ!

Другото писмо (8 май 1903 г.), оригиналът на което е във фонда на РИМ-Плевен, обхваща пет ръкописни страници и е изпратено до председателя на Ученолюбивото дружество „В. Левски“ в гр. Карлово. Авторът му Панайот Попов споделя случка, преживяна заедно с Левски на път за Бургас през 1869 г. До момента не се е потвърдило от друг документ дали описаното отговаря на истината, особено датирането, още повече, че самият Попов се оправдава, че са изтекли повече от 33 години и е забравил датите, а написаното е „до колкото е останало в паметта му“. Накратко случката е следната: Левски пристига в Цариград, в Балкапан хан и търси П. Попов, който е писар, за да му съдейства за издаване на тезкере за пътуване до Бургас. Представя се за търговец. Документът е подготвен и двамата се качват на кораба. Левски е облечен в синя моряшка блуза, а в джобовете на панталона си е натъпкал кълчища. С наближаването на бургаската скеля, Карловецът застава до моряците, които се готвят да хвърлят котва, спуска се лодка за пътниците, които ще слизат на пристанището. В лодката преоблеченият „моряк“ многократно загребва вода и си плиска лицето, след което го трие с кълчищата. Доближавайки брега той скача във водата и в създалата се суматоха успява да се скрие без да го види онбашията, проверяващ новопристигналите. Един хан близо до пристанището го приютява и от там следите му се изгубват. След две години при нова среща с Левски П. Попов си изяснява обстоятелствата, при които се спасява „морякът“ от парахода. Плискането на водата по лицето и бърсането с кълчища са били с цел да не личи истинския образ на Левски, когато слезе на пристанището, а честото гребане на вода с шепи било, за да установи кога идва плиткото, за да скочи безопасно и да избяга. В хана се е преоблякъл и с талига се е отправил за Карнобат и Сливен.



Дори този спомен да е един от многото подобни митологизирани разкази за Апостола, сигурно е, че той е слизал на бургаското пристанище и то неведнъж, придвижвайки се до Цариград и пътувайки из района на Лозенград и Одринска Тракия. Всички останали повествования за пребиваване на Левски в самия град Бургас са само предания, които нямат научна основа.

Иванка Делева – главен уредник в отдел "История" при РИМ-Бургас

* Текстът на подзаглавието е зает от ученическо есе, посветено на Левски от Маргарита Любомирова Узунова

Тагове:Левски