Одрин, 1913 г.

Поради важното му стратегическо разположение Одрин и околностите му често са били арена на военни стълкновения. Това е причината градът винаги да е бил добре защитена крепост.

След възстановяването на самостоятелната българска държава през 1878 г., границата и минава близо до Одрин и съответно недалеко от Цариград. Затова турското правителство обръща специално внимание на укрепването и модернизирането на отбранителното съоръжение.

В навечерието на балканската война крепостта се охранява от 59 000 души, 524 оръдия, 130 000 снаряда, 12 000000 куршума и т.н. боеприпаси. Комендант на одринската крепост е Шукри паша – „човек деен и знающ”, печално познат на българите с „подвизите си” над беззащитното тракийско население след преображенското въстание 1903 г.

През пролетта на 1913 г., след продължила 149 дни обсада, стратегията на българското главнокомандване предвижда превземане на одринската крепост с открита сила. Рискованото решение за атака е подкрепено от главнокомандващия въоръжените сили, цар Фердинанд, а заповедта е красноречиво кратка – „тая нощ в часа, когато луната изгрява да се проведе смела атака срещу крепостта и да се превземе!”

Българската втора армия, която обсажда одринската крепост, разполага с около 82 000 души, 326 оръдия и 70 картечници, повече от половината насочени към източния сектор. Присъединяват се още 2 сръбски дивизии и щабът на 2-ра сръбска армия – 47 000 души и 98 оръдия.

На 11 март 1913 г. Към 13 ч. Цялата българска артилерия открива огън. Неприятелят също отговаря с огън и се започва двубой на повече от хиляда оръдия. Привечер българската артилерия преустановява стрелбите. Турците решават, че започва настъпление и обявяват тревога, но настъпление не последвало. Настъпление има, но то започва по – късно, след полунощ на 12 март. Започва тихо, без стрелба, без обичайното българско ура. Изненадата е пълна. След преодоляване на защитните ограждения българските войски, начело с родопския полк, започват неудържима атака. До сутринта е овладян форта Айджиолу. Другите полкове от първия ешелон се насочват към Айвазбаба и още няколко форта. Артилерията пренася огъня си в дълбочина, за да попречи на противника да контраатакува. При Айвазбаба напрежението ескалира и се стига до тежък ръкопашен бой с щикове. Тук огромна помощ оказват безразсъдно смелите резерви от 23 шипченски полк. За този устрем, много от офицерите споделят, че им е струвало „големи усилия, за да заставим войниците да се прикриват от огъня, всички бързат и подканят офицерите си да бързат, за да не би отделните фортове да бъдат превзети без тяхно участие”...

В 6 часа и 18 минути преди пладне българско знаме се развява на може би най – силния форт – Айвазбаба. Овладени са и други фортове – Йълдъз, Кестенлик, Куручешме.... Комендантът на одринската крепост изпраща последната си телеграма до Цариград – „всичко е свършено...българските войски нахълтват вече в самия град.”

За „чудесата от храброст” на онези последни смели, наивни и ентусиазирани хора, които, днес е ясно, „умряха през балканската война”, най-много подхождат и достойни военачалници, като генерал Георги Вазов, например. В тази връзка, изключително вълнуващи за мен са неговите думи, произнесени на 13 март 1913 г., след успешното превземане на „непревземаемата одринска крепост”: „офицери, подофицери и войници, в атаките си против предните неприятелски позиции вчера и фортовия пояс днес, вие покрихте България с лавров венец. Светът има да се чуди на вас, доблестни синове на България, че можахте в 30 часа да превземете една от най–силните крепости. Само вашата лъвска храброст би могла да устои на бясното съпротивление на врага. Само вашата любов към отечеството можеше да ви укрепи да преодолеете безбройните опасности на тия два последователни щурма, на тоя непрекъснат кървав бой. Вие вписахте вчера и днес нова славна страница в нашата история. Благодаря ви. Гордея се, че съм ваш началник. Гордея се, че съм българин.”

Иванка Делева, уредник отдел „История”