Конят в народните представи

Наричат Тодоровден „Конски Великден”, защото е посветен на конете; изпълняват се обреди, за да са те здрави и бързи. Конят-победител в кушиите не се продава, защото самият светец му е покровител.

От векове народът ни почита коня за неговата вярност и преданост и му приписва неземна сила. Бърз и издръжлив, неудържимо свободолюбив, конят е недосегаем за всяко зло, дори за демоничните същества, които в късна доба бродят по гори и пътища... затова и човекът на кон се спасява от тях. В народните вярвания от коня даже и болестите се страхуват. Неслучайно казват „здрав като кон”.



В българските фолклорни представи конят е символ на небето и слънцето. Наричат го още „посредник” между Горната и Долната земя.

За да докаже, че е вече мъж, момъкът трябва да мине през много изпитания и битки, дори да слезе на Долната земя. В това пътуване-посвещаване негов верен спътник е конят му, той го връща обратно на Горната земя.(В действителност конят като животно притежава изключителна ориентация. Ако е минал по някакъв маршрут един път, дори да е труден и непроходим, той може да се върне по него обратно. Винаги се връща, защото е еднакво силно привързан и към стопанина си, и към дома си). Този мотив е популярен в коледния цикъл народни песни, пее се в домове, където има млади момци. С врания си кон вихрогон Добрият юнак се отправя на път посвещение – да търси шареното агне със златни рога, да лее златно ключе при златари, за да разключи небето и земята и да излязат триста момци к оледари. Добър юнак е конникът, който притежава златните ключове, и това го прави господар...Сред коледарските песни е и тази за юнака Храбрьо „млад неженен”, който пред момите и момците на чешмата се хвали и дори се заклева, че конят му за един ден обхожда цялата земя и вечерта „тук дохожда”- Дочува го ясното слънце и му праща добър хабер за облог. Юнакът извежда коня, оседлава го със сини седла и жълти юзди. Докато си метне десния крак, „кон му надметна дванадестя кадалъка”. Слънцето се опитва да измами юнака, да го обърка, и той пита верния си спътник: „Ой, коньо льо, мой мил коньо, дали назад или напред?” Конят го вразумява навреме, момъкът успява да надвари слънцето и да спечели облога. Затова слънцето му дава сестра си - да е на Храбер първо либе и стопанка на врания му кон.

Конните надбягвания на Тодоровден също са посвещаване, признаване от обществото на мъжеството и силата на ергените, демонстрация на готовността им да встъпят в брак.

В народните песни всеки истински юнак има не обикновен, а крилат кон, толкова силен и бърз, че може да надбяга дори и слънцето. Затова юнакът се хвали, „че си има хранен коня, хранен коня вихрогоня”( „имам коня вихраветра...”) и се кълне в него и в оръжието си. Конят е „вран”, т.е. черен, „дорест” (с червен-кафяв косъм) или шарен. Наречен е още „хранен”, „кършигора”, „вихрогон”, „крилатица”.

„Шетба шета Марко прилепчанин
шетба шета по земя-краина:
ми прияхнал коня шаренаго,
шаренаго коня дебелаго,
дебелаго коня кършигоро”

Конят е истински приятел на юнака – винаги го съветва разумно, предупреждава го за опасностите, буди го, ако е заспал в неподходящ момент, печели неравни битки заедно с него, окуражава го, пази тайните му, спасява го при нужда.

Когато Крали Марко тръгва рано за София да се по моли Богу да отърве българите от робство, носи само „книги литургийски”, но среща три синджира роби, водени от „църни арапи”. „На Марко се жалба нажалило” и той пита коня си как да постъпи. Тогава добрият кон Шарко му напомня да погледне в свилни дисаги, където либето е скрило саба дамаскиня. Така с помощта на верния си и досетлив спътник Марко освобождава робите и въздава справедливост.
Юнакът не язди коня, а „лети” с него – така успява да обиколи цялата земя за един ден. Крали Марко прескача по девет планини наведнъж със своя кон Шарколия. Народният певец го описва как се задава отдалеч, скача от планина на планина, пред него - прах и мъгла, „а зад него дъжд от каменье, що и върлят коньот со копита” или:
„Па си яхна добра коня,
та припущи низ поле широко:
ни го сънце, сънце догревяше,
ни го ветар, ветар додувяше...”
Интересно е как дете Голомеше си избира кон – хваща конете за опашката и ги изхвърля през главата си. Така най-после успява да намери подходящ – „вихрогон спроти себе си”.
Щом юнакът е „юнак над юнаците”, такъв е и конят му:
„Дето мини, калдъръми троши,
калдъръми троши, пясък си фъркъ,
пясък си фъркъ, джамовете чупи...”

Земята трепери под копитата му, а когато пие от езерото, водата спада с три педи.
Кон и юнак са в пълно разбирателство и сговор.
„Той почука, а коня потропа.
Той повика, а коня поцвилна...”

Веднъж юнак Груица съпровожда невеста Вида. Тя е забулена, но когато той разиграва лудо коня си, прави толкова силен вятър, че булото се повдига и „светна лице като ясно слънце”. Млад Груица само въздъхва и се хваща за сабята, защото му е съвестно да отнеме Вида от друг юнак....

Конят има важно място в живота на българина още от най-древни времена. Почитали са го всички народи, чиито наследници сме ние. В българските митове слънцето е момък, който язди кон. Приготвят се и обредни хлябове, наречени „конче” и „копито”. Раздават се на младите момчета, за да имат „конско здраве” през цялата година. „Кукла от тесто със специфична символика е куклата „конче” за Тодоровден. Тя се раздава на невестите, минали под венчило през годината, за да са пъргави и силни като конете”. (Йорданова Л., 37)
В българските шевици също има мотиви „кончето” и „конникът”. Вярва се, че, извезани върху дреха, те пазят от опасности по време на дълъг път.

/ Росица Топалова
Уредник в отдел „Етнография”, РИМ - Бургас

Използвана литература:
1.Бурин Иван, „Българско народно творчествов 12 тома”, т.1 „Юнашки песни”, София,1961г.
2. Йорданова Лозинка, „Куклата в българската традиционна култура”, София,2016г.
3.Калоянов Анчо, „Славите ли Млада Бога?”, Велико Търново, изд. „Слово”,1992г.
4. Старева Лилия, „Български светци и празници”, изд. „Труд”, 2005г.

Изображения:
- Обредна моминска носия на лазарка – с. Бяла, Сливенско, края на 19в.
„Български народни носии”, Национален етнографски музей при БАН, София, 2005г. , стр 209
- Кончета в шевица от Софийско
– „Момчил юнак”, Левиев
– „Крали Марко”, Иван Милев, 1926г.
– Българска шевица