Кехлибар

На английски името "amber" вероятно идва от арабската дума анбар. Руското му наименование е "янтарь". Значението на латинската дума за кехлибар - succinum "сукцинум" е дървесен сок. Римляните наричали кехлибара „амулетум”, културите от Ориента - "карабе" (привличащ сламки), а евреите –„хаш мал”.

Днес е общоприето мнението, че кехлибарът се образува от смолата на обединения вид борове Пинус сукцинифера. Предполага се, че отделяната от тези борове смола е била достатъчно рядка (течаща), за да се запазят много добре попадналите в нея насекоми. Най-често се намират попаднали мушички, по-рядко оси, хлебарки и малки гущери.

Минераложкото му име е сукцинит (от сукцус – дървесен сок). Среща се във вид на капки, висулки, натеци с различна форма и големина. Цветът варира от безцветен и бледожълтеникав до червеникавокафяв. Полупрозрачен или прозрачен, с мътен отблясък. Потъмняването идва от въздушните балончета, останали затворени в него, когато се е втвърдявала смолата. Най-широко разпространени са разновидностите в жълти тонове. Притежава твърдост – 2,5 по скалата на Моос.

Кехлибарът е познат на човечеството още от дълбока древност. Той е един от първите скъпоценни камъни заедно с кварца и нефрита, на които човекът е обърнал внимание.
По света има многобройни прекрасни и вълшебни легенди за неговия произход. Норвежците разказват, че се е образувал от сълзите на богинята Фрея, капещи в морето. Софокъл смятал, че това са сълзите на индийските птици, оплакващи смъртта на Мелеагър. Римският писател Плиний от I век от н. е. твърди, че това е вкаменена урина от рис - по-тъмните екземпляри - от мъжки, по-светлите - от женски.

Древногръцкото име на кехлибара е електрон (ηλεκτρον), означаващо "направен от слънцето" и свързвано с бога на слънцето Хелиос, една от чийто титли е Пробуждащият Електрон. Според древните гърци, кехлибарените зрънца са вкаменени сълзи на Хелиадите, които оплаквали смъртта на брат си Фаетон. Легендата гласи следното: „Един ден Фаетон, син на Хелиос - Богът на Слънцето, успял да убеди баща си да му разреши да покара слънчевата колесница. Бащата се съгласил, но щом огнените коне усетили, че този който ги направлява е неопитен, подивели и едва не погубили планетата Земя в страшни пламъци. Разгневеният Зевс го пронизъл с мълнии и тялото му паднало в река Еридан. Така горчиво плакали неговите сестри и майка, че боговете ги превърнали в тополи. Но и превърнати вече в дървета, те продължили да плачат. Сълзите им падали и се превръщали на късове кехлибар.”

Увлечението по кехлибара се дължи не само на красотата, но и на суеверните представи за свръхестествените му и лечебни свойства. Смята се например, че талисманът от кехлибар предпазва от уроки. Носи се поверие, че е достатъчно да се допреш до кехлибар, за да пречистиш тялото си. Това е причината, поради която броениците се изработват предимно от него.

Широко са го ползвали и древните лекари. Приписвали са го при кръвотечение, за понижаване на температурата на болния и дори при заболяване на щитовидната жлеза. А необичайното му свойство да привлича след натриването си с вълнен плат дребни късчета хартия е карало хората да му приписват магическа и тайснствена сила.

Те вярвали, че амулетите с кехлибар притежават невероятни защитни сили. Популярните навремето в Шотландия "ламерски" (кехлибарени) мъниста се смятали за много ефикасно магическо средство срещу всякакво зло, за предпазване от заклинания и лош късмет и като лекарство срещу всякакви болести. Много хора в Шотландия и Европа и до днес носят такива гердани. Покойният персийски шах носел голям къс кехлибар около врата си, за да го пази от убийци.

Инж.Петя Йорданова