24 пехотен Черноморски полк

24 пехотен Черноморски полк в Балканските войни 1912 – 1913г.

24 пехотен Черноморски на н.в. Царица Елеонора полк е създаден на 19 януари 1889г. с държавен указ. Той се попълва от Бургаското военно окръжие, а за първи командир на полка е назначен руския възпитаник майор Фодулаки – българин от Бесарабия. 24 полк се формира на базата на 3-та и 4-та дружина от 11 пехотен Сливенски полк. През следващите десетилетия полка се усъвършенства структурно и води активна бойна подготовка. Бойната история на 24 пехотен Черноморски полк е разказана изключително подробно в книгата на Йордан Венедиков от 1939г. От тук черпим и основните сведения за участието на полка в Балканските войни от 1912 – 1913г. при Лозенград, Люлебургас, Бунар Хисар, Чаталджа, при атаката на Одринската крепост и др.

След проведената мобилизация и обявяването на войната на 5 октомври 1912г., 24 полк настъпва към границата с Турция и успява да я премине при с.Константиново, където е и бойното му кръщение. Следват сраженията при Ериклер и настъпателната операция към крепостта Лозенград, която започва на 9 октомври. Успехът на българската армия не закъснява и на 11 октомври крепостта е превзета, а турците панически напускат града. Но тепърва предстоят най-тежките изпитания за българския войник. За Люлебургаско-Бунархисарската операция генерал Радко Димитриев казва „Това е най-великото сражение на Балканската война”. Шест дни, при променлив успех се провеждат едни от най-кръвопролитните битки в Балканската война. В бойната част са и войниците от 24 полк. 2-ра турска Източна армия е разбита и Бунархисар е превзет.

„Докато българите почиваха и се устройваха на завладяното бойно поле Люлебургас – Бунархисар, турският главнокомандващ, се опита да спре бягащата войска, да я устрои и да заеме много удобна позиция, зад горното течение на Еркене. Това бе много възможно, защото българите не преследваха. Обаче, турската армия бе така разбита и уплашена, особено след поражението при Бунархисар и бе обзета от такава паника от холерата, която вземаше по хиляди жертви на ден, че нищо не бе в състояние да я спре и тури в ред. Поради това, турският главнокомандващ, се принуди да заповяда на 1-ва и 2-ра Източна армии да отстъпят зад Чаталджанската укрепена позиция и под прикритието на резервната армия, която се съсредоточаваше там, да се съберат и преустроят и да преградят пътя на българите към Цариград.”*

Сраженията при Чаталджа на 4 и 5 ноември остават без решителен изход и България приема по-рано предложените преговори за примирие. На 20-ти ноември, след едноседмични преговори близо до Чаталджа се сключва споразумение за прекратяване на бойните действия. 24 полк е разквартируван и при подновяването на сраженията на 21-ви януари 1913г. се намира в Чорлу. Предстои решаващото за развоя на Балканската война сражение, а именно щурма на Одринската крепост. „24-и полк не взе непосредствено участие в атаката. Той не взе жертви при нанасяне на удара над противника и не даде жертви в това сражение. Но полкът преживя всички душевни вълнения и колебания на боя и с присъствието си указа голямо влияние върху духът на атакуващите. Двете предни линии нападаха самоуверено и решително, защото знаеха, че непосредствено зад тях следва трета линия, която им пази тила и фланговете и в случай на нужда ще им се притече на помощ.”*

С падането на Одринската крепост бойните действия се пренасят на Чаталджанския и Галиполския фронт. В очакване за дислоциране, 24 полк е разквартируван в гр. Баба Ески. На 18 март окуражаваща визита на войниците прави Царица Елеонора, патронът на полка. Височайшата особа дарява дрехи, тютюн, сапун и др., посещава болницата в града. Бойният дух е висок, но новините, които идват от щаба на армията никак не са добри.

Съсредоточаването на български войски към Чаталджа стряска Турция и Русия, а и другите европейски държави. Съюзниците на България, Гърция и Сърбия, възползвайки се от ангажираността на армията ни на Източния фронт, подлагат на преследване българското население в Македония. Поради аспирациите на „добрите ни съседи”, освен Македоно–одринското опълчение, българското правителство е принудено да пренасочи към Македония и цялата 2–ра армия – най–напред към Дедеагач, а след това към Гюмюрджина и Дойран. Възложено и е охраняването на участъка от Вардар до Кавалския залив, за да се пресече възможността на сърби и гърци да проникнат по–навътре в Македония.

На 17 юни се подписва Лондонският мирен договор. Според него всички земи на запад от линията Мидия – Енос и всички Беломорски острови се отстъпват на съюзниците. Въпросът за Солун предстои да бъде решен.

Докато текат преговорите, през април и май 1912 г., войниците от 24 черноморски полк водят мирновременен живот. Провеждат се строеви занятия, прегледи, политически беседи. Известието за подписания мирен договор достига до полка на 19 май. През това време сърбите съсредоточават силите си около Пирот, срещу София и в Македония срещу Кюстендил и Щип. Задачата на черноморския полк е да охранява позиция Гьокчели и Щип. С пристигането в Щип полкът е разбунен от недоволство, отлъчват се войници ,част от личния състав са болни от холера. Българското главнокомандване е изправено пред важно решение – обявяване на война или демобилизация. Решението е - да се нападнат сърбите и гърците и да им се отнемат важни пунктове. Увереността в собствените сили и, за съжаление, нерационалната вяра в подкрепата на Русия водят до едно решение – на 16 юни 1912 г. е издадена заповед „да се атакува по най – енергичен начин” противника.

Първата операция е по линията на р. Брегалница. 24 пехотен полк е разпределен в помощ на 8 – ма Тунджанска дивизия. Сутринта на 18 юни сърбите обстрелват надлъж българските позиции, окопите се засипват с гранати , куршуми, камъни и пръст. За „чудната си дисциплина и похвална стойност при задържане на позициите” полкът получава специално признание от Главнокомандването. В тези първи боеве са убити повече от 60 – подофицери и войници, а близо 1000 са ранени и изчезнали.

След несполучливото настъпление на 17 и 18 юни, помощник – главнокомандващият, ген. Савов, е заменен от ген. Димитриев. Неговата заповед е да не се предприемат сериозни действия, докато не се подготви обща операция на всички армии. На 20 юни обаче сръбската атака продължава и под масивния артилерийски обстрел полкът търпи загуби без да е гръмнал пушка. Командването заповядва отстъпление по границата. Полковият лекар отбелязва: „ Чувства се, че отстъплението дълбоко разклаща душата на нашия войник, който е възпитаван в настъпателен дух...той остава изненадан и стреснат от всичко, което става пред очите му...” В началото на юли полкът се дислоцира при р. Каменица и успешно изпълнява бойните си задачи. Настъплението на дясното крило на 4-та армия принуждава сърбите да оттеглят части от войските си. Отбиват се успешно и гръцките атаки. Стоицизмът на българския войник и отговорното носене на службата променят наклона на везните в българска полза. Командването ни се готви за настъпление срещу сърбите, когато румънците нахлуват откъм Добруджа, минават Дунав и заплашват българската столица. Турците, окуражени от развилите се събития настъпват откъм Чаталджа и Булаир, завземат Одрин и всички освободени области в Тракия. При това положение, принудена да воюва срещу 5 държави, България иска примирие.

На 29 юли 1913 г. 24 пехотен полк получава заповед на следващия ден да тръгне за Бургас. Една дружина е пренесена с железниците до Бургас, останалите части се разквартируват в Елхово. Полкът се демобилизира и остава в гарнизона си до 16.09., когато се подписва мирен договор между България и Турция. Според клаузите му бившите балкански съюзници на България безогледно разпределят предварително набелязаните си територии, а турците си връщат злополучната Източна Тракия.

Една цяла военна операция е била напразна и всички усилия на редовия войник се оказват прах във вятъра. Двете Балкански войни водят след себе си тежки години за българския народ.

Яна Иванова - уредник отдел "История"
Иванка Делева - уредник отдел ”История”

*Използвани са цитати от книгата „История на 24-и пехотен Черноморски на н.в. царица Елеонора полк”

Няма да забравим героите - атаката на Лозенград и Люлебургас – Бунархисар