109 години от Илинденско–Преображенското въстание

[img left]http://www.burgasmuseums.bg/uploads/old/images/misc/history/petrova.niva.jpg[/img]Думата “бежанци” е свързана с родовата памет на много наши съвременници. Почти всеки е слушал разкази от недалечни времена за непосилни нощни преходи на цели села, плачещи малки деца и майки, принудени да ги оставят в гората, за да не издадат останалите, трудно привикване към новото, болезнени спомени за родното място... 109 години след Илинденско – Преображенското въстание мъчителните съдби на тези невинни хора продължават да ни вълнуват, не само като човеци. В стремежа си да бъдем добри съседи, което на Балканите не струва пукната пара, ние българите оставяме в забвение или нарочно забравяме исторически събития и правда. Така, престанали сами да се уважаваме и да отстояваме своето, се обричаме на безпаметност и губим същността си. Трябва да помним, за да станем по-мъдри!
[shrink]
„Славни бяха онези години, през които се вееха бунтовните знамена. И не бяха едно – две. Всяка чета от обречената войска на ВМОРО, която кръстосваше слънчева Тракия в навечерието и по време на Преображенското въстание, имаше свое знаме. Учителки и девойки – родолюбки бяха посветили нощите си, за да извезат върху копринения плат крилатите думи - ”Свобода или смърт” или „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира”...Имаше по знамената и различни символи: лъв, стъпил върху разкъсани окови, череп върху кръстосани кости, девойка в ръце с развято знаме. Но всичко имаше един смисъл: жертвена готовност пред олтара на свободата. Толкова мила и желана беше единствено тя. Без нея животът нямаше цена...”

За българите от Тракия, за миг докоснали свободата през 1878 г., денят на Преображение - 1903 г. е великият, дълго очакван ден да си я върнат отново. Ентусиазмът на съзаклятието, огромното желание за свободен живот превръщат обикновените хора в бойци. „Ние не сме вече раи, не признаваме хюкюмат, кадии, съдии и аскер, каймакамин, не плащаме данъци и вергии. Вместо с темане, всеки душманин ще се пореща с нож и куршум, догдето не се очисти нашата страна от душманите....”. Революционната организация е обхванала цялото българско население в Тракия и когато го призовава към въстание то се отзовава масово. Настъпват напрегнати дни. В района на Странджа с черноморския бряг, с градовете Василико и Ахтопол, Лозенградско и Ахъчелебийско, Одринско се вдигат във въздуха мостове, рушат се телефонни линии, нападат се турски гарнизони. Съпричастността към общото дело е опияняваща. „И над цялата тази революционна романтика само за по – малко от двадесетина дни връхлетя страшна разруха. Възторгът от свободата бе покрусен, отново потекоха черните дни на тежката робия”.

Трагедията на опустошението принуждава тракийците да изоставят всичко градено с много усилия- двукатни къщи, пълни с покъщнина, плодородни ниви, лозя, бостани, градини, безбройни стада добитък, дюкяни, работилници, достойнство дори и ги превръща в “голи гладни бежанари” . Някои от тях успяват да достигнат българската граница, но много стават жертва на глада и башибозушките нападения по пътищата. Поколенията се сменят и постепенно родния диалект, песните, приказките и обичаите избледняват. „Само през спомените прозираше малко светлина. Но и тя постепенно гаснеше. Защото и спомените са като звездите на разсъмване – с годините гаснат един след друг...” Българският корен обаче е съхранен и живее, очаквайки по - добри времена...

Иванка Делева – уредник отдел „История”

Тагове: