Айтоски клинавче

Айтоското клинавче или генгер, както е по-известно, е българско ендемитно и реликтно растение, включено в последното издание на Червената книга на България в категорията „застрашен“. Представлява нисък, силно разклонен бодлив храст, висок 30-50 см. Листата му са сложни, по 4-5 двойки, дълги едва 1-1,6 см. Имат ланцетна форма, като на върха са заострени като бодил. Цветовете му също са дребни, бледожълти, разположени в дъното на листните пазви. Цъфти юни-юли. Това, което го прави толкова значим вид е, че единственото място в света, където се среща, са каменистите и сухи хълмове около гр.Айтос. Там, цялата световна популация на вида, заема едва 1222,5 хе. В учебниците по растителна география клинавчето се посочва като елемент на малоазийските степи. Картината по айтоските баири действително наподобява степен или полустепен ландшафт, а самите растения разклонени в горната си част и с почти плоска повърхност, напомнят миниатюрни акации от африканските савани.

За пръв път в България растението е намерено и събрано от проф. Ст. Георгиев. През далечната 1888г. по време на ботаническа екскурзия той се изкачил до Градището над с.Ченче (сега с. Карагеоргиево), близо до Айтос. Привечер, на път за града, попаднал на няколко туфи от бодлив астрагалус, който му направил силно впечатление с някак странния си вид. През август 1888 г. професорът видял сравнително малко екземпляри от това растение, а през 1893 г., когато отново минал по тези места – хиляди. „Картината и сега е пред очите ми: плътни бодливи туфи от астрагалуса високи половин метър и повече, покриват навсякъде баирите на изток и на запад от града. Гледаш и не можеш да повярваш – в България ли си или в някоя камениста пустиня, посяна с храсти“ (откъс от книгата „Звезди гаснят в планината“ Стефан Станев).

Всички в Айтоския край познават бодливото клинавче под името генгер (гингер), макар на малцина да е известно, че това малко странно име е арабска чуждица и означава трън или бодил. По-старите жители помнят, че в тежки години, местните опърляли бодлите на храста, очуквали го със сопи и хранели с него гладния добитък. Съществува и стар обичай на Заговезни да се въртят по улиците запалени туфи от генгера, който с буйното си горене и пращене наподобява своеобразни фойерверки. Но най-често той бил използван като гориво в пещите и огнищата. До днес айтоскоти клинавче все още се е запазило благодарение на добрата му приспособеност към местните климатични и почвени условия, като тънките му корени проникват надълбоко в плътните андезитни скали. Днес основата заплаха за популацията му остава унищожаването на естествените му местообитания и застрояването им от човека.

/ д-р Светла Далакчиева